Обичаи и обреди в Осенец

Обичаи и обреди преди раждането

Бременността на омъжената млада жена се приема естествено, тя не дава особени права на жената. Осенчани наричат бременната обикновено (о)станала непразна. У капанците няма регистрирано вярване, че бременната е нечиста. Напротив, тя се ползва с уважение не само като бъдеща майка (нейно основно задължение), но и защото носи плод и „има две души“. Жена, която не забременява и не ражда, се смята за непълноценна. Наричат я ялова, яловица. Названието е същото, с което се означават и безплодни женски животни. Безплодието е нещастие не само за жената, но и за цялото семейство.

Въпреки схващането, че то е наказание (от бога за грях) безплодните жени правят опити да се лекуват. В началните десетилетия на XX в. те все още по-често прибягват до услугите на народни лечителки. Начините за лечение са и рационални, и магически. Грижата да се осигури плодовитост на детето е основна.

Нормите за поведение на бременната са строго определени от традицията. По принцип жената запазва мястото си на работник в стопанството и е освобождавана само от някои видове тежка физическа работа, която може да предизвика аборт, или от действия, схващани като непреднамерени магии, които водят също до аборт или увреждат плода. Всеки аборт се нарича помятане, махане. Прекъсването на бременността се приема като голямо нещастие, а съзнателно предизвиканият аборт буди възмущение сред селската общественост. Такива случаи до 1915 г. били рядко, след войните почнали да стават по-чести. Не е познат случай до 1936 г. да се роди дете от незнаен баща. Затова основно задължение на бременната е да опази и износи плода, да се предпази от аборт.

Традиционните норми на поведение на бременната у капанците от края на XIX докъм средата на XX в. са еднакви, за всички. Тези норми определят преди всичко онова, което бременната жена не бива да върши. 3абранените за бременната действия са два типа. Едните са определени на базата на практическия опит (например вдигане на тежки предмети). Вторите се основават не толкова на опита (често осмислян погрешно), колкото на традиционни представи и вярвания. Това са действия, които се тълкуват като непреднамерени магии – главно по сходство. За да си осигури леко раждане, бременната не бива да прекрачва процеп на кола, а от Игнажден до Коледа не трябва и да преде.

Останалите традиционни норми на поведение имат за цел да предпазят бъдещата майка от аборт или детето от недостатък. Бременната е длъжна да опитва всяка храна, която види, а всеки притежател на видяната от нея храна е длъжен да ѝ я предложи – в противен случай тя може да абортира. Неутрализира се по следния начин: бременната пипва с дясната си ръка седалището си и като захапва тази си длан, казва на ум, че дланта е по-вкусна от видяната храна. До аборт може да доведе и сядането на прага на къщата.

Раждането на мъртво дете се обяснява с това, че бременната е прекрачила през въже, синджир, ремък и пр. и затова детето се е задушило при раждането с пъпната връв. Прекрачването на някои други предмети също е забранено за бременната. Ако тя прекрачи режещ инструмент (тесла, брадва), детето може да се роди с недостатък – липса на пръст или ухо, които са се „отрязали“ при прекрачването. До същия резултат води и сядането на прага.

Консумацията на определени храни от животински произход също е забранена за бременната, защото може да доведе до раждане на дете с недостатък. В основата на такова осмисляне е допускането, че качествата на храната (поточно на животното, от което тя е приготвена) могат да се пренесат върху детето. Ако бременната яде дивеч (или домашно животно, убито от вълк), детето ще е космато; ако яде заек, детето ще има къси клепки и когато спи, очите му няма да се затварят изцяло; ако яде глава от риба (където са хрилете), детето ще хърка.

Поради вярването, че качествата на предметите, до които се допира бременната, могат да се предават на детето, традицията ѝ забранява да коли животно и да рита космато животно (за да не роди космато дете).

Забраняват се и действия, чиито резултати могат да се пренесат върху детето и то да придобие недостатък. Бременната не бива да сяда с кръстосани крака (за да не са криви краката на детето), да се провира през дупка (за да не „зяпа“ то), да се мери на височина (за да не се изпъва и плаче детето).

Забранени за бременната са и действия, които могат да омърсят детето – тя не бива да носи нечисти неща в престилката си (например трески от дръвника), за да не страда от „кел“. Върху детето могат да се пренасят и качества на предмети, до които бременната се „докосва“ с поглед (тя не бива да гледа грозни неща, за да не е грозно детето).

Върху детето се отразява поведението на бременната. Тя например не бива да се надсмива над чужди недостатъци, за да не роди дете със същите недостатъци. Много разпространена е забраната за тайно вземане на предмет, който е чужд, не принадлежи на бременната. Ако в такъв момент тя се сепне и се пипне някъде по тялото, на същото място детето ще има родилно петно с формата на „откраднатия“ предмет. За да избегне появата на родилното петно на видно място и да не се загрози детето, бременната трябва да се пипне по петата или другаде, но на място, което винаги е покрито с дрехи.

Една от малкото норми, които имат характер не на забрана, а на задължение, изисква бременната да съобщи за състоянието си поне на един човек (обикновено на майка си или на свекърва си), преди детето да е оживяло (да мърда в утробата). Ако бременната не направи това, смята се, че детето ѝ може да остане нямо или ще проговори много мъчно.

За да се допълни представата за поведението на жената по време на бременност и да се изясни отношението към бременността, трябва да се добави, че бременността не се крие, но за нея не се говори. Смята се за неприлично да се говори за бременност пред мъже, дори и много близки.

Ясно е, че гореизброените норми, макар да са познати на всички, се обсъждат и осмислят почти изключително сред жените.

Полът на чаканото дете занимава не само бременната и цялото семейство, но и всички жени в махалата. По ред признаци жените правят предвиждания за пола на детето: вида на лицето и корема на бременната, мърдането на плода в утробата ѝ. Осенчани смятат, че когато лицето на жената по време на бременността е „чисто“ (без лунички), рожбата ще е момче. Луничаво ли е лицето на бременната – детето ще е момиче. Приема се също, че когато коремът на жената е силно издаден напред и е „остър“, ще се роди момче; носи ли „назад“ – детето ще е момиче. Първото мърдане в утробата също се смята за показателно. Мръдне ли плодът „напред“ – момче е, ако пък ритне назад – момиче.

Днес за осенчани осмислянето на тези признаци не е ясно. Те се знаят от всички, но вече не се тълкуват еднозначно. В традиционната практика на жените е познато и доста разпространеното у всички българи гадаене със сол. Върху главата на бременната, без тя да забележи, слагат малко сол. Ако бременната се пипне най-напред по устата (или изобщо над кръста), смята се, че ще роди момиче. Пипне ли се по носа (или под кръста) – момче.

Обичаи и обреди около раждането

У капанците в разглеждания период раждането се пази в най-строга тайна. Смята се, че колкото повече хора знаят за него, толкова по-бавно, по-трудно и по-мъчително ще е то. Осенчани също като всички капански села пазят раждането в тайна.

Бабата, която акушира (бабува), е основното лице, ръководещо всички действия около раждането – както чисто практическите, така и обредните. Повикването на бабата при раждащата ставало тайно, за да се запази в тайна началото на самото раждане. Бабите били длъжни да се отзовават винаги, на всяко повикване и по всяко време на денонощието. Някои от тях – жени с по-голям практически опит и сръчност, оказвали много съществена помощ при раждане. Освен опит и знания бабите, помагащи при раждане, имали и някои инструменти: нож или ножици за отрязване на пъпната връв, памучни или копринени конци за превързването ѝ. Тяхно задължение било да носят и светена вода. Някои баби имали и специална билка, донесена от Божи гроб, наречена божа ръка.

Бабите разправят следното предание. Когато се раждал Исус Христос пратили да повикат баба. Докато дойде, Света Богородица го родила, повила и преспала. Дошла бабата, гледа – всичко уредено и застанала със скръстени ръце. Божата майка и прощава за закъснението със следните думи: щом те повикат, винаги да си готова, защото човек от смърт можеш да избавиш!". Преди да тръгне, бабата се прекръствала пред иконата на Богородица, която и капанците смятат за покровителка на родилките, и казвала три пъти: „Света Богородица напред и аз от подире. Дано Дядо Господ помогне да Ви зарадвам с хубаво момие, момче (каквото чакат родителите)“. Освен физически бабата се стараела да „помогне“ и магически на родилката. Увереността на бъдещата майка в умението и знанията на народната акушерка придава и на тези магически действия успокояваща сила.

Трудното раждане, макар и не много често, се обяснява с някакъв „грях“ на раждащата, но най-често се смята за резултат от разгласяване тайната на раждането. За осигуряване на нормално раждане от-рано се вземат мерки. Ако през русалската неделя в къща, където има бременна, дойде чужд човек, преди да си тръгне, той трябва да остави нещо свое (обикновено конец от дреха). По същия начин се постъпва и когато по време на раждането дойде гост. Разбере ли съседката за раждането, за да не го утежнява, тя веднага занася при родилката някои от дрехите си. Същото благотворно въздействие се приписва на лекото удряне по кръста на раждащата с пояса на съпруга ѝ (ако той отсъствува) или с престилка на свекървата.

Най-често вредата от разгласяването се неутрализира, като всички, които са научили за раждането, си потопяват върховете на пръстите на дясната ръка в паничка с вода, а след това родилката пийва от нея. Тази практика се осмисля като „опрощаване за грях“. Тя е била така силно вкоренена, че в началните десетилетия на ХХ век, когато при особено тежки раждания се налагало да се търси професионална медицинска помощ, домашните тайно давали на родилката да пийне от водата, в която лекарят или акушерката са мили ръцете си.

В практиката около раждането са се запазили и някои старинни начини, отдавна отпаднали от бита. Запазени поради практическа целесъобразност, те по-късно добиват и магическо осмисляне, например, за да „разпарят“ раждащата, топлят вода в дървено корито с нагорещени в огнището камъни. В задълженията на бабата влиза и донасянето на „светена вода“ от черквата. С тази вода тя пръска родилката, а след раждането сипва от нея в коритото, където ще се къпе детето.

Много важен в традиционната практика около раждането е комплексът, свързан с плацентата. Значимостта му се определя от факта, че падането, изваждането на плацентата цяла решава въпроса за живота на родилката. Осенчани, наричат плацентата послеп. При нормалното раждане това става след 2-5 минути. У, капанците не са документирани вярвания за лечебната сила на плацентата, нито пък практиката да се гадае по нея за броя и пола на следващите деца. Въпреки това плацентата се пази внимателно. С нея се постъпва, както и с мъртвородено дете или дете, починало некръстено скоро след раждането. Тя се погребва на „чисто място“, насича се с брадва на части и се заравя до плета в градината на 50-60 cm дълбочина.

Ако новороденото е мъртво, бабата му духва с масурче в устата, трие му с лук устата и клепките, за да предизвика дишане. Ако е съвсем мъртво, окъпват го, завиват го, поставят го в ковчеже и го погребват до някои плет в двора, за да не се тъпче. Всяка година на Богоявление гробчето му трябвало да се поръсва със светена вода, защото така се кръщавало. Това обикновено е задължение на възрастните жени в семейството, рядко на бабуващата.

Детето, неговата съдба, качества и способности също са в зависимост от раждането. Особено влияние оказва времето на раждането. Детето ще е щастливо, работливо и имотно, ако се роди по време на начална фаза на луната. Добре е да се роди сутрин, за да е ранобудно. Денят на раждането също оказва влияние – до-добре е да се роди в добър ден (понеделник, сряда, неделя). Родените в събота са съботничави – имат способността да виждат невидимите за останалите хора зли сили, особено произлизащите от покойници.

Разпространено е вярването, че съдбите на близнаците и на родените през един и същ месец, но в различни години деца на една майка са еднакви и тясно свързани. Тези деца наричат едномесеци, едномесечета. За да се разделят съдбите им, се извършват специални обреди. Върху съдбата на детето оказва известно влияние и начинът, по който се отрязва пъпът му. За да стане детето земеделски стопанин, бабата трябва да отреже пъпната му връв със сърп и изведнъж. (Още в началото на 30-те години на ХХ в. тази практика е изоставена. Бабите използват отделна ножица, която дезинфекцират с ракия.) Преди рязане пъпната връв се превързва с конец, който не бива да е черен и вълнен.)

Обичаи и обреди след раждането

Родилката е главен субект и един от основните обекти на обредните действия след раждането. Те следва да предпазят родилката (и естествено детето) от зли свръхестествени сили и вредоносни хорски влияния, но едновременно с това предпазват околните от самата родилка, която се смята за нечиста в първите 40 дни след раждането.

Непосредствено след раждането жената лежи върху сено (слама), постлана със стара черга. Това се прави не само от хигиенни съображения, но и защото в сеното има билки, които евентуално биха я предпази-ли от злите сили. Същата практическа цел има поставянето под постелката на железен предмет, на метла и нищелки край нея. На кърпата на родилката с червен конец се пришива чиста пара (от благороден метал), синьо мънисто (или друг блестящ, привличащ вниманието предмет) и по-рядко скилидка чесън. На китките завързват червени конци. Тези предмети са не само апотропейни и пазят родилката от зли сили и уроки, но са и знак, че тя е лехуса, нечиста. Родилката остава върху постелята от сено 3, а в началото на ХХ век 7 дни. След това бабата я окъпва и тя се премества на нормална постеля. Къпането няма обреден характер и не променя поведението на родилката. Сеното, върху което е лежала, се изгаря. През цялото време новороденото е винаги до майка си.

Други норми действуват двупосочно: родилката не бива да поздравява, да се ръкува, да посреща и изпраща гости, да влиза в чужда къща, да живее със съпруга си. Интересно като свидетелство за нехристиянска, по-ранна паганистична основа на представата за нечиста родилка е противодействието при нарушаване на забраната да се влиза в чужда къща. В такива случаи стопанката посреща родилката на прага, полива краката ѝ с вода и брашно, и ѝ дава посолено късче хляб, което тя изяжда. Водата е обикновена и това своеобразно очистване не би могло да се обясни като вариант на църковно-православното. Особено характерно за двупосочното действие на тези норми е забраната да се срещат жени, които са еднакво изложени на вредоносни влияния – лехуси, и по-рядко – лехуса и булка. В такива случаи те се предпазват взаимно, като си разменят метални предмети – често гривни. След изтичане на опасния период те отново разменят предметите и всяка взема своя.

Детето непосредствено след раждането или на другия ден при къпане бива осолявано от бабата. Общото осмисляне на това осоляване е, че то пречи по-късно детето да се омирисва от пот. Къпането обикновено се прави на кадене, един обреден комплекс, по същество е и завършекът на обредите около раждането.

За кадене се поканват само жени, близки роднини и съседки, които са раждали и имат деца. Повикването го прави малко момиченце което вика жените с думите: „елате в дома на къдене“. За каденето домашните омесват питка (без украса) и приготвят ядене според сезона. Поканените също си приготвят пити, печено яйце или боб, донасят лук и ракия. Като влязат, жените честитят на родилката за детето, с риза „капанка“ (ако детето е момче) или „салтамарка“ (когато е момиче). В начина на поздравленията личи добре практиката да се табуира не само самият акт на раждането, но и детето, докато не е кръстено. Гостенките слагат при родилката от донесеното. Тя трябва да хапне от всичко, за да има мляко и да не заболява. Осенчани нямат строго определени храни, които да се носят на кадене. Лук (кромид) се носи често, защото се смята, че той „дава мляко“.

След къпането на детето бабата внимателно излива водата, защото мястото на изливане оказва влияние върху здравето на детето. Преди да се излее такава вода, в нея се гаси въглен. Тя не се излива на слънчево място, а в специално трапче под трендафил. Ако не се спази това, детето става полуноштник и нощем не може да спи. После пак бабата кади на ръжена с тамян или само с босилек и сол домашната пита и донесеното от гостенките, кади цялото помещение и благославя.

Тръгнат ли си гостенките, оставят по един конец (откъснат от полата на дрехата под кръста), за да не плаче детето. С тези конци бабата кади детето, ако то плаче. Има и други домашни начини за лекуване от плач. Осенчанки „хвърлят“ плача по следния начин: една жена помита стаята, слага част от боклука върху нещо непотребно (тенекия, дъска, картон), слага също пепел от огнището, дрян, клечки от метлата и вечер хвърля всичко срещу слънцето (на изток), като казва: „Бабо, Горо, на… Мойто момче да не плаче за твойто момиче, а твойто момиче да плаче за нашето момче.“.

Закърмянето на детето (закърмяне, захранване) понякога се извършва на каденето, но не е задължително. Закърмя по-често чужда жена (не майката), която трябва да е здрава и работна, или пък майката. Тя дава на детето да засуче от дясната си гръд. На главата ѝ слагат сито, а в него – парче навои. Ако закърми чужда жена, нейното дете и закърменото се смятат за братя, побратими и ако са от различен пол, не бива, когато пораснат, да се любят и да встъпват в брак.

Кръщаването става обикновено в първия неделен (или друг празничен) ден след раждането. Старите хора казват: ”Да го уверим, че каквото Господ даде!” За кръстник се кани семейният, който е венчал родителите. Само в случай на отказ при нормални условия семейството има право да си потърси и покани нов кръстник.

Самото поканване за кръщаване става непосредствено след каденето. Бабата или малко момиченце отнася шише ракия или вино на кръстника, честити му и го кани от името на родителите да кръщава (много здраве от тате и мама да дойдете утре да кръщавате). Кръстникът трябва добре да изцеди ракията от шишето, за да не „текат“ ушите на детето. Той не само може, но и по традиция трябва да се смени, когато децата на семейството умират малки скоро след раждането. Тогава сменят и бабата, а детето хвърлят, за да му изберат нов кръстник. Хвърлянето става така. Повиват добре детето и го оставят на някой кръстопът, като го наблюдават скришом. Онзи, който пръв спре при детето, му става кръстник. Обичай в такива случаи е да не се отказва. Това кръстничество-кумство също се предава по наследство.

Орисниците „идват“ да определят съдбата на детето преди кръщаването – третата нощ. Знае се (главно от фолклора), че те са три жени и решаваща дума има третата от тях, тази, която нарича последна. Самото кръщаване е църковен обред, но около него са групирани и някои народни обичаи и норми за поведение. Кръстникът бива поканен отново, вече конкретно, най-често от истинската баба на детето.

В деня на кръщавката майката и кръстникът не хапват нищо, докато обредът не се извърши, за да не страда детето от болки в ушите. Кръстникът лично отнася детето в църква и го донася обратно след обреда. След като кръстникът отиде да вземе детето за църквата слага бяла монета при него. След това той го слага върху някои от основните стопански уреди или сечива (ако е момче – върху черясло, ако е момиче – на бърдо и пр.). Това „помага“ на детето да бъде сръчно и работно. Като се върне от църквата, кръстникът го подава през прага на майката, като казва: „Еврейче взех – християнче ти дава“, но не съобщава името му. Едва на трепезата, когато му поднесат чаша вино, той пие за здравето на детето и съобщава името му като казва „Да пием за здравето на (тук съобщава името на кръщелника)“. В тази чаша хвърлят пари – „кръс божи“ за детето. Всички отговарят „амин!“. На трапезата майката дарява кръстника и някои от останалите с пешкири, кръстникът дава на детето навои и платно, а останалите – пари.

Прохождането на детето не винаги се отбелязва. Капанците обикновено месят по този повод пита без украса и название. Няма нито, обредно тичане, нито гадаене за бъдеща професия.

Падането на първия млечен зъб на детето е събитие и в капанското семейство. Обикновено възрастните карат детето да го хвърли върху покрива на къщата, като при това извиква: „Бабо, чепльо, на ти кокален зъб, ти ми дай железен“. Това се схваща като забава за детето, с която се преодолява страхът от изваждането на зъб. Освен към чеплата (щъркела) осенските деца в този случай може да се обърнат към Баба Гаца (дъгата) и много рядко към дядо Боже.

Това са основните традиционни обичаи и обреди, които капанците изпълняват във връзка с бременността, раждането и отглеждането на дете. Освен тях има и други, по-незначителни, за които сведенията са малко.

Сватбени обичаи и обреди

Обичаи и обреди преди сватбата

Брачната възраст на капанците от края на XIX докъм средата на XX в. показва слаба тенденция към намаляване. Осенчани също се предържат към останалите села и в това отношение. Девойките встъпват в брак 18—22 годишни, а момците, които обикновено се женят след военна служба, са с 2 до 5 години по-възрастни.

Преходът в категорията на младите, готови за брак (с лазаруванеи коледуване или със специална трапеза-гощавка), в изследвания период не е решаващ за конкретното встъпване в брак. Изборът на обредни лица (когато традицията изисква те да се оженят или омъжат през следващата година) се прави конкретно, т.е. не участието в обреда има за следствие брака, а обратно – увереността, че младият човек ще се ожени, определя мястото му в обреда. В отделни случаи решаваща роля за встъпването в брак има и нуждата от работна ръка в семейството. Обикновено момци, останали без майка, се женят по-рано.

Брачният сезон е както навсякъде, определя се от стопанския и християнския календар. Сватби се правят през зимата, след като привърши селскостопанската работа. Не се сключват бракове по време на пости пред големите религиозни празници. Изключенията са редки и обикновено се правят за втори или трети брак или за узаконяване на вече осъществено брачно съжителство.

Обредните лица в сватбата на капанците през разглеждания период са все още в сравнително запазена система. Освен младите (булка и младоженя, зет) и родителите им, които заедно с роднините си са сватове едни за други, между основните обредни лица са кръстниците, побащимът и помайчимата с деверчето, заложникът и др.

Кръстничеството (кумството) се предава по наследство и кръстникът (кумът) е най-уважаваното, най-почитаното лице в сватбата. Неговата съпруга – кръстницата, дели това място с него. Обикновено на сватбата кръстникът води още едно лице – семейна двойка или група гости, наречени подкумници. Главното лице сред тях – подкумник, или колтук, е помощник на кръстника и е също почетен гост на сватбата. Съпругата му, ако е женен, се нарича подкумнца или колтучка.

Фактическият ръководител на сватбата, който, макар и да е подчинен на кума-кръстник и да изпълнява желанията му, е побащимът. Той е близък роднина на младоженеца, малко по-възрастен от него, винаги женен. У капанците побащим става по-млад чичо, брат и най-често зет на младоженеца. Неговата съпруга – помайчима, също има много активна роля в сватбата. Побащимът и помайчимата носят отговорност пред свекъра и свекървата (родителите на младоженеца) и пред цялата селска общественост за цялата сватба. Задължително изискване е те да имат момче (7—12-годишно), което става девер, драгинко на сватбата.

Важна роля в сватбата има заложникът, който в отделни периоди започва да се смесва с побащима. В такива случаи той е женен и има дете, подходящо за девер – драгинко. Съпругата на заложника се нарича залошка. Заложникът трябва да е весел и експедитивен. В отделни моменти той весели сватбата. Заложникът има дървена сабя, корона от липови кори, а през рамо носи наниз чушки и т.н.

Съществена роля в капанската сватба играят двете момински групи (една от страна на булката, а друга – на младоженеца), наричани засевки според основната им роля в обредния комплекс със същото название. Това са роднински моми, които са и главните изпълнителки на обредните песни. Те са носителки на лиричното женско начало в сватбата. Момините засевки може да са облекли и дрехи на булката. Сред момковите засевки е и зълвата – сестра или друга по-близка родственица на младоженеца.

Само момъкът има отделна група от момци играчи, наричани уинджии. В началото на разглеждания период това е ергенската група, към която е принадлежал и самият младоженец. Тя си има ръководител, наричан баш, който води и игрите.

Песните и танците на засевките и игрите на уинджиите са едни от традиционните показатели за обществената оценка на всяка сватба. В сватбата често има и други лица, които не са основни. Обикновено названието им идва също от службата, изпълнявана от тях – бързоконци (съобщават за движението на сватбата и са измежду играчите), калесници, ракиджии, ахчии и пр. Те не са в същинския смисъл на думата обредни лица, защото не винаги изпълняват обредна роля и най-важното – в резултат от участието в сватбата между тях и новосъздаденото семейство не се установяват нови връзки и отношения. Към същата категория се отнасят и играчите и засевките.

Реквизитът на сватбата при осенчани не е особено сложен. В същинския обреден реквизит изобилствуват венци и китки, които се правят и в двата дома. Сминът се смята за сватбарско цвете. Булото, чието набавяне е задължение на кръстницата, е било червено докъм началото на XX в. Между сватбените дрехи няма нито една, която да се отнася към същинския обреден реквизит и да няма друго основно предназначение. В различни периоди за венчаване се предпочита един или друг вид дреха. Някои тъкани (ателче за свекъра, суврена възглавница и пр.) също са задължителни за капанската сватба през разглеждания период. Обредният реквизит на капанската сватба прави впечатление с това, че от края на XIX докъм средата на XX в. от неговия същински дял отсъствуват сватбеното знаме и сватбеното (кумовото) дръвце.

Същинската обредна храна не е особено богато представена на капанската сватба. Освен медениците, месени и в двата дома, и кравайчето, месено заедно с тях, се приготвя и пита за кръстника, която обикновено няма обреден характер и не се консумира обредно.

Изборът на съпруга не е личен въпрос за младия осенчанин. Тук взема участие не само семейството на родителите му (което до Първата световна война има решаваща дума), но и по-широк кръг от роднини. По традиция за момъка се търси съпруга в съответната възрастова група и извън роднините му до четвърти пояс. В много редки случаи момъкът може да се ожени за вдовица или разведена. Социалните различия в селото също влияят върху избора, особено бедните и средни селяни, смятат, че добро семейство създават млади с еднакво имуществено състояние.

Стремежът на по-бедни семейства да вземат за снаха богатска мома е срещал сериозна пречка и в обичая до Първата световна война да се плаща бащино право (буба хакъ). От капанските села не са намерени документи за опити да се премахне бащиното право. Но несъмнено такива опити са правени. В края на XIX в. в периода на първоначално натрупване на капитала (когато в Разградско още можело да се купи сравнително лесно земя) вземането на голяма сума за буба хакъ става въпрос и на престиж. С. Попов съобщава, че в Осенец през 1895 г., когато горната граница на сумата за бащино право стига 200 лв., старейте определили 60 лв. За престиж и на двете страни вземали повече, но част връщали на момъка. След Първата световна война част от сумата започва да се употребява за младите, но това все още зависи от волята на моминия баща. Размерът на бащиното право се определя от дара на момата и от волята на семейството ѝ. Най-често за снаха вземали по-бедна мома.

Основни критерии при избора на мома за снаха са моралните качества на семейството ѝ и личните ѝ достойнства: здраве, работливост, хубост. Докъм средата на XX в. селският момък е икономически зависим. Той нямал собствена земя и ако иска да остане на село, трябвало да се вслуша в съветите на родителите и близките си. В рамките на своята социална група и на традицията момъкът бил относително свободен. По-ограничени възможности имала момата, която била пасивната страна. В целия предбрачен период младите общували сравнително свободно на седенки и хора, срещали се на кладенците и в полето през сезона на полската работа.

Краденето на моми и приставането давали известна възможност на млади влюбени да встъпят в брак и да останат в селото дори против волята на едно от семействата. В някои случаи до приставане прибягват и при взаимно съгласие, за да избегнат големите разходи по сватбата, за да принудят църковните власти да дадат разрешение за брак.

Сватуването започва с изпращането на сватовници, които се наричат женихли. Те са близки роднини на момъка. Отказът на момата не пречи на семейството да изпрати сватовници – женихли, и при друга. Ако при първото посещение стане ясно, че няма изгледи за успех, те не разгласяват за посещението си. Напротив, връщането (и особено окончателното връщане) на сватовниците не се крие от близките на момата. То дава възможност на други евентуални кандидати да се ориентират в изискванията на семейството ѝ, подсеща ги да побързат, защото момата е търсена и може да я вземе друг, и т.н. Ако връщането е уклончиво и повече за печелене на престиж, отколкото действително нежелание за сродяване за посещението на женихлите не се разгласява. Не получат ли при три посещения отговор, женихлите престават да ходят у момата.

Посещенията на женихлите стават обикновено в ден, смятан за „хубав“. Разравянето на огнището и тук се смята за знак, че гостите са женихли – сватовници, но основното му осмисляне е като условие за успех в сватуването. Обикновено родителите на момата знаейки за любовните отношения на двамата млади, още при първото идване на женихлите отговарят уклончиво: „не сме готови още“, „момата ни е малка“, Не сме мислили да я женим", „да си помислим“, което знак, че „работата ще стане“. Женихлите съобщават на момковите родители за водения разговор. Сега вече пращат двама мъже. Те отиват след вечеря по споразумение за вечерта (обикновено се е спазвало да се отиде срещу понеделник, сряда или петък).

Щом родителите на момата дадат съгласието си, повикват я, съобщават ѝ (тя естествено знае за целта на посещението, особено ако се люби с момъка) и искат нейното съгласие. Тя обикновено приема мълчаливо решението на родителите си. Момата поднася ракия, целува ръка и дарява женихлите с пешкири. От този момент момата е дадена, но още не е годена. Често това посещение (където понякога викат и свекъра) става малък годеж, пиене на малка ракия, а по-бедните могат изобщо да не правят мена, за да избегнат разходите. Мената може да се направи на другия ден, а може да се смеси и с годежа.

Големият годеж се прави една или две седмици преди сватбата, в неделя (или друг „хубав ден“). Разходите са за сметка на момковото семейство – от тях е яденето. Ако не са се уговорили предварително за размера на бащиното право и за даровете, това правят, преди да седнат на трапезата. На годежа присъствуват повече родственици от двете семейства. Наемат и музика. В центъра е плащането на буба хакъ и размяната на подаръците, чието даване и приемане има юридическа сила според обичайното право. След това младите се смятат годени (названията са фонетични варианти на годеник и годеница – обикновено згоденик и згоденииа).

На годежа показват дара на момата. Роднините го хвърлят „парче по парче“ на голям куп – хвърляне на дар. Най-отгоре се постила трапезник, който ще се подари на свекървата, а върху него се слага ябълка или глава кромид лук. В него свекървата забива наниза, който подарява на годеницата. Останалите също хвърлят по някоя пара „кръс божи“, плодове, бонбони, захар. От тези неща годеницата не бива да вкусва, за да живее щастливо или да не боледуват децата ѝ. Свекървата прибира трапезника и заедно с всичко, което е върху него, го дава на годеницата. Щом свърши мената, бутват свекървата или свекъра и свекървата върху дара и с чергата ги люлеят неколкократно.

На годежа обикновено се играят по-тежки хора (чорбаджийско), пеят се и песни, които не са обредни. След хорото мъжете отиват да продължат годежа на маса, а жените остават да лъчат даро. Сега всъщност се определя как ще се разпредели дарът на булката – на кого какво ще се даде по реда на сватбената йерархия и степента на родство – започва се от кръстника, свекъра, свекървата и т.н. Ако дарът не стига, решават какво още е необходимо и се залавят да го приготвят. Материалите дава семейството на годеницата. Лъченето на дара може да стане и на другия ден, когато жените се събират специално. Момъкът не присъства на годежа. Откъм 20-те години на ХХ век той започва да ходи надвечер у годеницата си. Тя го посреща, поднася му чаша ракия и обикновено крак от кокошка, специално запазен от сутринта. Ако е неделя, младите заедно с близки роднини отиват на хорото.

Периодът между годежа и сватбата е 2—3 седмици. Годениците ходят заедно на седенки и хора, но обикновено придружавани от техни близки. Годеницата носи наниза, получен от свекървата. По него, по празничното облекло и по държането ѝ личи, че тя вече не е свободна мома, а годеница. Обикновено на първия пазарен ден след годежа двете семейства отиват в града, за да купят даровете, които не се изработват в къщи. Моминият баща пазарува с парите, получени като буба хакъ, а момковото семейство купува за двамата млади пръстени, обеци и гривни (ентешии) за булката, кожухче, забунче, обувки и пр. Ако семейството на момъка няма достатъчно вълна (ич), за да се напълнят атлите, баща му купува от пазара. За ичене на атлите понякога жените от двата рода се събират специално.

Макар че периодът между годежа и сватбата е кратък, имало случаи на разваляне на годеж. Виновната страна губела дадените дарове, без да има правото да задържи получените. Плащала се и глоба, част от която била в полза на църквата.

В периода между годежа и сватбата се определят окончателно и основните обредни лица, на които се съобщава предварително, преди да бъдат калесани официално. Определят се и онези от родствениците, които следва да дойдат с коли, ще шетат и готвят на сватбата и пр. Калесването започва с кръстника и родителите на булката. Ако сватбата е в неделя (както е обикновено), калесването става в четвъртък. Калесва лично годеникът от името на родителите си. Освен бъклицата (с китка, привързана с червено) той носи ракия, кокошка, пита хляб. Останалите гости на сватбата се калесват на следващия ден в петък от упълномощени млади хора – калесници. Двете семейства калесват отделно, всяко своите роднини и приятели.

Обичаи и обреди около сватбата

Засевките у капанците, които се смятат за начало на същинската сватба, се правят и в двете къщи в събота. След като се съберат в двата дома започват да приготвят китка за засевките в другия дом (момковата китка е вързана с червен конец, а момината с бял). След това вземат три нощови (от"цели къщи", т.е. където семейството е в първи брак и няма покойник). Нощовите поставят или в кръг, или успоредно, като внимават при въртенето им да не образуват кръст и да не се допират, да не тракат, за да живеят дълго младите и да са сговорни, да не се карат.

Засяването става с три сита едно наддруго. В най-горното се поставя сребърно украшение и пара. Тях последователно „пресипват“ в следващите сита. Засяват винаги моми от цели къщи. Те трябва да са или първородни, или да са последни деца в семейството. Тези моми са облечени с дрехи на булката.при засяването и в двата дома се пеят песни на засевки.

Замесването на тестото е обредно. Замесва зълвата. Ако тя е малка, помайчимата или заложката и помага. Докато трае замесването, деверчето държи запалена свещ. Замесват една голяма пита без украса, т.нар. меденик, и една малка – кравайче. След опичането ги намазват с мед, откъдето идва и названието меденик.

Малката пита „открадват“ веднага децата и я изяждат, а голямата поставят върху синия, забучват отгоре ѝ свещта, горяла при замесването, и побащимът или заложникът я внася сред хорото. Мъжът сваля свещта. Една жена раздава на всички по късче, като запазва едно парче за годеницата. С това засевките у момъка завършват и сватбата тук е започнала.

Момите – засевки измиват ръцете си с вино под комина, вземат китка, вино, парчето меденик и отиват у момини, където също са направили вече засевките. С песни предават меденика и китката на годеницата и остават да играят до късно у нея. Момците играчи се връщат у годеника, където за тях има приготвена вечеря. Сега засевките приготвят китките, венците, вода с босилек в нов котел, просо в нов сахан – за да ръси и хвърля булката на другия ден. Заложника приготвя и гердан от пуканки с червена чушка в средата – той е за кокошката, която ще му даде на сватбата.

От страна на годеницата също отиват и отнасят парче меденик на момъка заедно с вино, китка и долните дрехи (риза и гащи), с които ще е облечен зетя на сватбата. Дрехите могат да се отнесат и в неделя сутринта, когато занасят и суврената възглавница. Тя винаги е изработена от годеницата. У зетя я напълват със слама и я пазят. На тази възглавница младите ще спят през първата брачна нощ.

Докато засевките се веселят, събрани у годеницата, у момъка се слагат две вечери: една, по-тежка, за кръстника и втора – младежка, за ергените. Втората е нещо като прощаване на момъка с ергенството и с момците, с които е ергенувал. В събота не само двете групи засевки се омиват с вино под комина. Двамата млади съ що се мият, всеки у дома си. Техни близки им поливат през вателите на стана вода, в която има малко вино. Това се прави, за да бадат предпазени младите от евентуална магия на зложелатели.

Същинската сватба е в неделя. Отрано престигат поканените за шетане, готвачките, близките, идващи с каруци. След тях идват засевките и играчите, които също помагат да се приготви и довърши всичко. Всеки от поканените, идвайки, носи принос – пита, вино или ракия, кокошка. И в двата дома престигат музикантите.

У момата нейните засевки я плетат с песни, а у момкови го бръснат. И двата обреда са съпроводени с тъжни лирични песни, атмосферата е прощална, защото тези обредни комплекси се осмислят като прощаване със свободния от много грижи младежки живот. До този момент годеницата е била оплетена на две плитки, забрадена „над коса“, сега вече я оплитат с една обща плитка.

Бръсненето става на двора, в началото на ХХ век то още е обредно. Бръсне момък с живи родители. Една от причините, за да се запази обредното бръснене, е във вярването, че с косъм от брадата на момъка могат да се правят магии.

У момини приготвят окончателно дара и понякога върху сандъка мятат свекровото ателче. От дома на момъка една група от засевки и военджии с един чигулар отиват да вземат кръстника и неговата група (кръстницата, подкумника, подкумницата, наричани още колтук и колтучка). За кръстника носят пита, ядене, кокошка и вино. Той хапва и тръгва. Подкумниците носят нещата за пребулване, пита, бонбони, сухи плодове, китка за зетя и пр. От този момент кръстникът е най-важната личност в сватбата. Водят го с почести игри и песни. Кръстника посрещат с почести, дори целуване на ръка от свекъра и свекървата, сватбарите трябва да са готови да тръгнат за булката. Кръстницата сега закичва зетя с китка и той започва да говее `да не говори` на кръстника и на кръстницата. По традиция това обредно мълчание трябва да продължи до повратки, но кръстникът има право да опрости (да даде разрешение) младите и по-рано.

От момкови обикновено веднага след идването на кръстника заложникът с жена си тръгва за дома на булката. Той носи торбата с даровете за булката, по-точно онези от тях, с които тя ще е на самата сватба – кожухче (забунче или друга дреха), обувки, сухи плодове и винаги едно огледало. На вратата у момини само засевките спират заложника, който е чакан гост. Той се откупва с дребни пари и влиза, за да съобщи, че сватбата ще тръгва от момкови, и да постави даровете на една синия. Даряват него и жена му – заложката, с пешкири.

Булката трябва да обуе едновременно и двете си обувки (в тях има зърна просо) и да облече дрехите, пъхайки едновременно и двете си ръце в ръкавите. На масата върху сахан с просо е поставена питка, намазана с мед, а на нея е подпряно огледалото, донесено от заложника. Булката седи и се оглежда, често се и разплаква. В това време мъжете от момини продават на заложника кокошката, на която е сложен предварително приготвеният гердан от пуканки с червена чушка в средата. Кокошката наричат заложка, както и съпругата на заложника, на която той дава кокошката.

В това време у зетя сватбата се е приготвила за тръгване. Свекървата е вързала на всяко от запрегнатите животни по една кърпа. Момците-играчи също са получили кърпи от свекървата.

Сватбата се движи в следния ред: най-напред са играчите (командувани от своя началник – баш), след тях музикантите, после кръстникът, кръстницата с подкумниците, след това зетят с деверчето, побащимата и помайчимата, следвани от колата и останалите сватбари. За капанците този ред е общ и устойчив.

Голямо значение за оценката на сватбата от селото имат видът на шествието, броят на каруците и особено играта на момците. По принцип те играят само ръченица. Дружината изпълнява сложни фигури, командувани от баша с провиквания. Той винаги играе в средата. Между него и останалите играчи се води своеобразен диалог, който е тясно свързан с определени танцови движения. Например образцовото описание на тези игри. Ето част от диалога на баша и момците-играчи. Б… „Гарван грачи на круша“. М.: „Моли бога за суша“. . Командите му са от този род: Б… – Слушайте момци, нъ върбуви клонченцъ, – ши клекним, ши тропним – битаа! – (всички клякат и се изправят) Б… – Таа, битаа! – (Всички пак клякат и се изправят). Б… – Долу! – (Всички застават на колене, а след това сядат на земята). Играта на момците придава динамика и красота на сватбата. Те съзнават важността си и обичаят им позволява някои волности, които им дават възможност и да си почиват, за да играят след това още по-енергично и красиво. По пътя за булката играчите спират пред селската кръчма, пред домовете на обредните лица, където ги черпят. В това време сватбата чака, цигуларят свири, засевките пеят.

В края на XIX и в началните десетилетия на XX в. ергените от селото или махалата на момата (когато не са на сватбата и тя се жени извън техния кръг) имат правото да спират сватбата и да искат откуп. Пари за почерпка им дава кръстникът.

Когато наближат дома на булката, кръстникът дава бъклицата си на двама от играчите. Те са т. нар. бързоконци. С две бъклици (втората обикновено е на подкумника) те отиват у момини, черпят тъста и съобщават от името на кръстника, че сватбата идва. Щом ги дарят с пешкири, те се връщат, дават бъклиците и пак се включват в играта до дома на булката.

Сватбата влиза у момини, за което кръстникът „заплаща“, на играчите дават вино и кокошка. Те играят, обикаляйки двора, и спират играта си пред къщата. Момините засевки поднасят на кръстника пита, върху която е забучена цяла сварена кокошка, покрита с нов пешкир. Поднасят му я с нарочни песни, които у капанците са устойчиво свързани с този момент от сватбата. Кръстникът „купува“ кравая. В това време заложникът, който е при булката, я извежда, за да ръси. Тя ръси от котела с босилека (приготвен предварително) и хвърля над сватбарите просото от новия сахан. Докато булката ръси, зетят я гледа през сребърна гривна. Булката се прибира в къщи. Кръстниците и придружаващите ги сядат на трапезата, а останалите играят на двора. Момините засевки продават венците и китките на сватбарите. От момини даряват само най-близките на зетя с месали, пешкири, а деверчето – с торба. Кръстницата дава на помайчимата канче вино, върху което са сложени пита и крак от кокошка. Тя заедно със зетя, деверчето и един цигулар „плаща“ на засевките и влизат при булката, която пак е до масата с огледалото. Зетят настъпва булката по десния крак. Той се изправя от дясната ѝ страна, до него е зълвата, от другата страна е деверчето. Помайчимата поднася на зетя, той хапва и дава на булката. Двамата пият вино от чаша, където зетят е пуснал една пара, но не изпиват всичкото вино – булката излива остатъка до стената. В това време идва кръстницата и момините засевки запяват на пребулване. И тези песни у осенчани както при всички капанци са общи и устойчиво свързани с този момент от сватбата.

Пребулването става по следния начин. Булката целува ръка на кръстницата. Тя мята от дясно наляво три пъти булото върху главата на булката, която първия и втория път го св-пя. Третия път кръстницата разгъва булото и го премята през главата на булката, която пак ѝ целува ръка. Така става пребулването и с червено було (до началото на 30-те години на ХХ век), и с бяло. След кръстницата други жени нагласяват булото окончателно.

Докато трае всичко това, идва заложникът с бъклица (тя е на кръстника), за да изведе младите. Кръстницата полива с вино от тази бъклица залък хляб, разчупва го и като кръстосва ръце, захранва младите. Засевките запяват на прощаване и заложникът с пешкир повежда младите навън в следния ред: зет, булка, деверче. Още вътре, преди да са излезли от къщи, с булката се прощават (прегръщат я и я целуват) дружките и майка ѝ. Булката и зетят целуват на всички ръка. Майката не излиза от къщи и остава на софрата, където преди това е стояла пред огледалото. Навън заложникът оставя младите. Тук се прощават с тях мъжете. После бащата на булката повежда младите към колата или навън (ако ще вървят пеш).

В колата булката стои права. На излизане цялата сватба преминава през една верига (от огнището), която е просната на дворната врата. Със сватбарите заминават само няколко жени – роднини на булката, които отнасят всекидневните ѝ дрехи. По пътя към черквата, където ще се извърши венчаването, сватбата се движи в същия ред, както и на идване. Момците-играчи пак играят, спират, за да ги черпят, и т.н. Сега сватбата внимава по възможност да не минава по улиците, където вече е минала на идване, пазят се също от среща с друга сватба и ако тя е неизбежна, покриват добре булките, за да не се видят една друга. Смята се, че такова виждане води до нещастие.

Заложникът и заложката не тръгват със сватбарите. Те остават с една кола. Заложникът „откупва“ сандъка с дара на булката и го откарва веднага в дома на зетя. Той не ходи в черква на венчавката. Венчавката завършва с попско хоро (водено от свещеника) и с хвърляне на зърна, бонбони и дребни монети над главите на младите (от кръстницата).

В същия ред и спазвайки същите условия (да не минават по улици, откъдето са минали, и да не се виждат две булки), сватбарите отиват в дома на зетя. И сега бързоконците съобщават за идването на сватбата, получават дар, играчите също биват почерпени и спират играта пред къщи.

Посрещането на новобрачните в дома на зетя е устойчив комплекс в капанската сватба. Главна роля тук имат и родителите на момъка – свекърът и свекървата. Сватбата спира пред къщата, но булката не слиза от колата. Единият от музикантите извежда от къщи свекървата. Тя носи в ръце две запалени свещи и играейки пред младите, кръстосва ръце, като запалва едно повесмо, закачено нарочно на сдурмата. След това тя се прибира и започва даряването (харизването). Единият от цигуларите или побащимът високо съобщава кой от близките какво дарява на младите. Понякога „бележи“ даровете на стената или на оградата. Свекърът сваля булката от колата или ако тя слезе сама, подпомогната от него, старае се да не се хваща за ритлите.

В това време свекървата, подпомагана от помайчимата, постила бяло платно на стълбите на сдурмата, за да минат младите по него. Свекървата изнася две малки (или само едно) хлебчета, които слага под мишниците на булката, просо (пуска го в пазвата ѝ) и чашка ракия, с която я запойва. Младите се качват на сдурмата по платното и спират пред вратата на къщата. Тук ги завиват с опас и ги обръщат три пъти надясно. Свекървата може сега отново (или само тук) да запои булката с вино, а тя топи пръстите си в чашата и три пъти маже по страните на вратата. Младите се въвеждат с опаса от кръстницата (помайчимата), така че да влязат едновременно, престъпвайки през прага с десен крак. Зетят уж се опъва и сватбарите го бутат с кросно или кобилица.

Щом влязат вътре, освобождават булката от хляба, а помайчимата ѝ подава 1—2-годишно момченце, което булката целува, повдига три пъти в комина и дарява със специални чорапки или торбичка. След това помайчимата завежда младите на дръвника, за да донесат дърва, води булката в мазията, за да види къде са продуктите, в обора (заедно със зетя), за да дадат храна на добитъка. В това време поднасят на кръстниците да хапнат (може и да поднесат само кафе), както и на жените от момини и ги изпращат. Кръстникът бива отведен тържествено с музика.

До вечерта у зетя има хоро. Зетят и булката също играят. Помайчимата е неотстъпно до булката. Надвечер всички се разотиват. Вечерта се събират отново у зетя. Пак идват с принос, и то само тези, които са калесани. Това събиране се нарича дарни вечер. За него родителите на зетя калесват само много близки и винаги само жени. Отиват пак с музиката, за да вземат и доведат кръстника. Той идва важно, може по пътя да спира, да почива, да иска да му пеят и играят. Кръстникът, както и всички останали, носи дар за булката. Кръстникът по традиция подарява некалайдисани медни съдове – винаги котел, а може още тепсия, сахан, кипче и пр.

Кръстниците сядат на почетното място на трапезата. Пред кръстника се слага пита, кокошка (винаги цяла, забучена върху питата). Щом се смрачи, пред кръстника слагат специален чатал, където са поставени две свещи, за да светят лично на него. На тази трапеза особено много се гатат гатанки. Кумът и неговите хора (подкумниците) с гатанки искат да им донесат ядене или предмет.

Сватбените гатанки не се отличават от гатанките въобще, но те са винаги по-конкретни. Срам е за домашните (особено за побащима) да не се отгатнат желанията на кума. Ето примери за сватбени гатанки, но показани като поръчки: Кон с чол (кокошка, варена или опечена цяла и натрита с червен пипер). На сватбата кумът би я поставил така: „Донеси ми кон с червен чол!“; Бял сербез кон (ракия); Кладенец с 3—4 кофи (шише ракия с 3—4 чаши); Зелена паница с червено вино (диня); Глава на щъркел с човката (гача за наливане на ракия от шише); Вагон с греди (кутия цигари); Рилския манастир с калугерите (кибрит); Кървави петъла (суджук); Сечи го, коли го – кръв не пуска (водата); Четиресе братя в една черга завити (чесън); Чер калугер в земята – дрехите му отгоре (ряпа).

Храната за сватбата не е месна. Освен кокошките (много кокошки донасят сватбарите) друго месо почти няма. Основното ядене е зеле, боб, булгур, полят с петмез (маджун). Младите се хранят отделно в друга стая.

Главно място тази вечер заема даряването. Свекървата е наредила в едно едро сито (дърмон) даровете по реда на даряването: кръстници, подкумници, свекър, за себе си, тъст, тъща и т.н. Най-големи дарове (ризи, гащи, чорапи) получават по-близките, останалите – само по един пешкир. Даровете поднася помайчимата или някой от музикантите. След даряването кръстникът слага котела (донесен за подарък). В него хвърлят по някоя пара (кръс божи). Кръстникът подава котела с парите на булката, която мълком му целува ръка. После поднасят пак ракия, пеят и т.н.

Веселието продължава до късно, но преди полунощ всички си тръгват. Пример дава кръстникът (казва, че му догорели свещите и е време да си ходи). Дигнат ли трапезата, започват т. нар. къщни хора. Играят обикновено семейни двойки, приканвани от кръстника. За всяко хоро се дава по една пара на музикантите. Кръстникът си тръгва, но се връща, опрощава младите и ги насочва към брачната стая. След това настига групата си. У капанците свекърът и свекървата не остават в къщи по време на брачното съставяне. Те отиват или с кръстника, или у някои съседи. Побащимът и помайчимата остават в къщи и носят отговорност пред свекъра и свекървата за всичко. След кръстниковата група се разотиват и останалите гости. Остават само 3—4 семейни двойки. Побащимът и помайчимата, заложникът и заложката винаги са около младите.

Брачното съставяне е най-важният момент тази вечер, след като мине даряването. То се подготвя главно от помайчимата, която още по време на вечерята и игрите е приготвила брачната стая. Тя запушва дупките (за да не може да се гледа тайно нито отвън, нито отвътре), постила на земята, а върху постелята най-отгоре слага дълга женска риза, приготвена от булката. Тази риза е задължителна. Колкото и да е бедна момата, колкото и малко дар да е приготвила, тя винаги трябва да има ателче за свекъра, възглавница „суври“ и риза за брачното съставяне. Ризата най-често се пази от жената цял живот. Понякога тя е „венчалната“ дреха, с която я погребват.

Суврената възглавница също е на брачното ложе. Двамата – побащимът и съпругата му – дават съвети (поотделно, независимо един от друг) на зетя и булката. Останалите приготвят на двора слама и чакат. Зетят известява, че булката е девствена, с гърмеж и счупва едно гърне, което помайчимата е оставила до вратата. Помайчимата и единият от музикантите известяват за девствеността на булката. До това време се пази пълна тишина. Едва сега музиката засвирва на медена ракия. Ако родителите на младоженеца са у съседите, свекървата веднага идва, за да види ризата с „хубостта“ на булката. Ако са у кръстника, тя идва по-късно, но винаги хвърля пара върху ризата. Така постъпват и други жени, които искат да видят лично ризата и влизат в стаята.

Веднага щом зетят гръмне, запалват на двора огън и започват около него шумно ѝ весело хоро – дрънкат с тенекии, с котли. Имат право да колят кокошки, като при това пръскат с кръвта им сдурмата. Помайчимата полива на младите да се измият и булката също се хваща на хорото. Докъм Първата световна война булката не се хваща на хорото, докато не полее на присъствуващите да се измият. Заложникът приготвя сладката ракия (и поднасят веднага на присъствуващите), а заложката – китки, увити с червен конец, които ракиджиите ще отнесат заедно с ракията у кръстника и момините родители. Когато се завърнат свекърът и свекървата, стоплят вода и булката измива лицата им. Сватбарите слагат родителите на момъка в подареното от булката ателче и ги люлеят.

На разсъмване тръгват ракиджиите. Те са две групи: едната с побащима отива у кръстника, а втората, която води заложникът и с която винаги има цигулар – у момини. Още в къщата на зетя, но особено по пътя, цигуларят свири, а пийналите ракиджии шумят и пеят на ракия: Ишалла, машалла, момина майка, добро йе, добро ѝ. чедо хранила, (2) майка си, майка си – не засрамило!Ако ракиджиите са само една група, отиват най-напред у кръстника, черпят там със сладка ракия, а после отиват у момините родители, където остават до съмване. Понякога, за да не се връщат за ракия у зетя, вземат от кръстника и отиват направо у момини. Тук пак викат, пеят, пият и играят до сутринта. Побащимът и заложникът прислужват и у момини, като могат да „гатат“ и гатанки.

Ако булката не е девствена, зетят не дава знак, музикантът не свири на ракия. Има вярване, че недевствената булка особено ако недевствеността ѝ се скрие) носи нещастие на семейството, обикновено мор по добитъка. В такива случаи зетят има право да върне булката при родителите ѝ, независимо че венчаването е вече извършено. До връщане не се стига, защото бащата на булката дава земя, стока и дори пари, за да остане тя при съпруга си.

Обичаи и обреди след сватбата

Бракът е консумиран, известени са родителите на новобрачните, кръстникът, селото е разбрало за това, но сватбата не свършва изведнъж. Новобрачните още не са минали в категорията на семейните, те още са в обредно състояние (което им придава особени качества) и постепенно трябва да излязат от него. Затова в капанската сватба следсватбените обреди бележат отделните етапи на това излизане.

Най-напред родителите на булката се стараят да утвърдят и закрепят в по-широк обществен кръг факта, че бракът е консумиран нормално и че дъщеря им е приета като съпруга в новосъздаденото семейство. Още през нощта те пращат заложника да калесва на сладка ракия. Това калесване трябва непременно да завърши същата нощ (неделя срещу понеделник), преди да е станало съвсем светло. У кръстника също могат да канят на ракия. Там обикновено се поканват близките на кръстника и някои по-важни, обществено ангажирани лица от селото. Пиенето на сладка ракия е свидетелство, че бракът се приема за нормално сключен. То има и обредно значение – пиещият се приобщава към приемащите този брак за нормален.

В понеделник у родителите на булката, също както в неделя у зетя, е голямата сватбена трапеза, която се вдига късно следобед. И тук има игри, гатанки, хвърляне на кръс божи в тепсията, която тъстът подарява на младото семейство. После побащимът или заложникът вземат тепсията и заедно с парите я отнасят на младите.

Още по-широк кръг от селската общественост вижда резултатите от нормално протичащата сватба, когато в понеделник преди обяд (към 10—11 ч.) засевките от момини и няколко млади брачни двойки отиват да носят чорба да хранят булката. По пътя се пеят песни, има провиквания. У зетя с ядене от сватовете (момини) се слага трапеза. Ракията за тази трапеза е от семейството на зетя. И тук пак има гатанки – задават ги момините къщни (домашни хора). Ракията се поднася от булката с целуване на ръка, а зетят, който неотстъпно я следва, налива ракията в чаша. От дома на зетя момините роднини, които булката също „мие“, биват изпроводени тържествено. Следобед, когато от момини у зетя се връщат побащимът и заложникът, прислужват на тях. Булката ги измива, слагат им трапеза и т.н.

Надвечер отиват с музика да доведат кръстника и групата му, за да ги измие булката. Този път кръстникът може да доведе и по-големи групи гости. Той и жена му са приготвили подаръци. В дома на зетя групата бива посрещана с големи почести не само от младите, но и от свекъра и свекървата. Младите още говеят и мълком „измиват“ кръстниците и другите гости. Булката пак целува ръка на всички и мята на всеки дар, но вече по-малък – платно, забрадка. В донесения от кръстника подарък – съд, пак хвърлят пари за булката. Даряването на кръстника се нарича укреп.

Във вторник, обикновено се почиства и подрежда къщата и се слага трапеза за онези от роднините на зетя, които са прислужвали на сватбата, т. нар. шетнаджии. Вечерта бащата на девера дава вечера на зетя и булката, или както се е наричало „повратки у деверя“. На трапезата зетя и булката даряват девера и родителите му, а те им дават съдове.

Отбулването е централен обред на другия ден – в сряда. У зетя се събират пак зълвите-засевки, помайчимата, деверчето, други близки роднини. Зълвите пеят и играят. Помайчимата е приготвила сахан с просо с няколко дребни монети и едно сурово яйце. Помайчимата носи и медена пита. Булката, както е пребулена, слага на кобилицата 2 котела. С музика и песни отиват на кладенеца. Деверчето носи точилка и с нея (или със самата кобилица) повежда булката от източната страна на кладенеца и надясно. Булката слага в ръкава на сватбената си дреха просото и яйцето и пуска по-малко на земята – сее.

Трябва да обиколят кладенеца 3 пъти. Булката пуска просо така, че да стигне за трите обиколки, а яйцето придържа нарочно, за да го пусне чак в края на последната обиколка. Като пусне яйцето, булката стъпва върху него с десния си крак. Зълвата налива котлите 4 пъти, а булката 3 пъти ги излива. Последният път тя (след като е свършила обикалянето) ги слага на кобилицата, за да ги носи вкъщи. Помайчимата е неотстъпно до булката и взема жълтъка от яйцето, за да си измие булката с него косата. Тук помайчимата раздава медената пита (меденика).

Като се върнат вкъщи, отвеждат булката под трендафил, където деверчето с точилката и хурката (може и с 2 точилки) сваля булото и го мята върху храста. Това се прави 3 пъти, защото първите 2 пъти булката взема булото и го слага обратно на главата си. Сега оплитат булката на една плитка и я забраждат с дръпна (кърпа) „над брада“, като омъжена – над шията. На къщния праг булката дава на зетя да напие донесената вода, а после той внася кобилицата с двата котела вътре. Хапват, поиграват хоро и се разотиват.

Повратки осенчани правят няколко пъти: у тъста, у свекъра, у кръстника и у деверчето (побащима). В четвъртък отиват на повратки у родителите на булката. Тук няма обреди, като изключим отговяването на зетя, когото даряват със земя или добиче. Повратките у свекъра са в неделя. На тази трапеза основни гости са тъстът и неговите роднини. Трапезата не е обредна, но самите повратки завършват, регулират отношенията между двете семейства. След тях те не могат да имат никакви претенции, свързани със сватбата, и преминават към нормални ежедневни отношения, характерни за семейства, свързани с родството, сватовство. Повратките у кума обикновено се правят, когато определи самият кум – кръстник. Тук централен обред, е опрощаването на младите, които до повратки мълчат – говеят на кръстника и семейството му. След като кръстникът ги дари и опрости, те му говорят и изпълняват само определени обреди на календарни празници. На повратките у кръстника централен, най-почетен гост е свекърът, който може да гата гатанки и пр. Повратките у деверчето, където домакинствуват родителите му (обикновено побащимът и помайчимата). Общ резултат от всички повратки е нормализиране на отношенията между младите и съответните семейства. След като са „повърнати“, те вече могат да ходят свободно на гости у родствениците си.

У капанците след отбулването и повратките булката не „излиза“ изведнъж от обредното си състояние. Тя продължава да се смята за опасна като „нечиста“. Поведението ѝ е определено от ред традиционни норми, които забраняват да ходи боса и да се съблича до определено време. Първите 40 дни тя задължително крие и краката си от всички, не стъпва направо върху земята, за да не се засуши. На 40-ия ден от сватбата тя опича 40 хлебчета (или дели тестото най-напред на 40 части, а после го смесва на 1 пита) и ги раздава, водена от помайчимата. По време на сватбата (освен споменатите действия) младите не бива да работят. След сватбата зетят най-напред сече габър, тръни или друго нещо за метла, а булката оплита учкур (връзка) за гащите на зетя.

Събуването на булката боса е обредно. Винаги я събува кръстницата обикновено в деня, когато се прави обичаят Пеперуда. Булката отива у кръстницата с дар (пита и друго), а оттам заедно с нея и някои дружки – на реката (кладенеца). Там булката си мокри краката, а кръстницата събува изведнъж и двата чорапа. Това може да стане и в двора на кръстницата. Често събуването съвпада и със събличането на сватбената горна дреха, при събуването окъпвали булката, за да има дъжд и берекет.

През цялата първа година на брака (обикновено до раждането на първото дете) младата жена е млада булка. Тя се учи да къщува, свиква с реда на новия за нея дом. Най-дълго говее на свекър и свекърва (до 40 дни). При опрощаването те пак я даряват. И след това тя е длъжна по обичай да ги мие от време на време, докато те започнат да ѝ отказват, а до година вечер ги завива или поне никога не си ляга преди тях.

В резултат на сватбата и установеното родство по сватовство двамата млади възприемат веднага съответните обръщения. Булката приема същите отношения (и названия) за родствениците на зетя (извън бащиното му семейство), които използва и той. През първата година – на зимния Ивановден, младоженците биват къпани. След това не се извършват никакви обреди, които биха могли да се възприемат като очистителни. До това къпане зетят още има право да се събира с момците, а след него губи тези възможности.

Всяка година на определени големи празници (Сурва, Великден) младите ходят у кръстник, тъст или побащим, като носят кравай, червени яйца, вино и др. Тези отношения продължават цял живот.

Обичаи и обреди, свързани със смърт и погребение

Представите за смъртта заедно с религиозните вярвания (паганистични и християнски) за душата, за мъртвия и неговото „битие“ на „онзи свят“ са съществена част от народния традиционен мироглед. Показани са само някои от тях в периода от края на XIX докъм средата на XX в. Онези от вярванията, които нямат връзка с обредната практика в този период, колкото и да са важни с оглед изясняването на други проблеми, не са намерили място тук. Голямо внимание е отделено на представи и вярвания, които помагат да се види по-ясно традиционното отношение на капанците към смъртта, защото от него до голяма степен се определя емоционалната атмосфера на обичаите, без чието познаване обичаите и мястото им в живота на капанското село през този период могат да останат неясни.

Смъртта на възрастен човек, преминал през всички етапи на живота, се възприема като естествен край, макар че и след това (за голяма част от възрастното поколение до края на разглеждания период) мъртвият продължава да е във връзка с живите и да оказва влияние върху техните работи. Тези отношения се регулират от обичаите. Щом те са изпълнени добре, както изисква традицията, живият може спокойно да се занимава с житейските си дела и дори да очаква известна помощ от покойните си прадеди. Тези отношения са определени, уредени и осенчанинът може да не се занимава с тях, предоставяйки това на свещеника и жените. Естественото приемане на смъртта не е израз на фатализъм, а на близост до природата, на естествено познаване и приемане на биологическите закони. Такова отношение, което е ежедневно, е характерно още за началото на разглеждания период.

Същевременно капанецът се старае да не създава „конфликтни“ положения и когато стане нужда например да се премести селското гробище, той принципно ще е против. Всеки допир със света на мъртвите, с „онзи свят“, носи опасности, но дава и сила. Хора, които са примирали и са „надниквали“ там, добиват нови способности (дори свръхестествени). Такива хора са най-добрите лечители и т.н.

Нормалните покойници живеят на „онзи свят“ и имат същите нужди, както живите, чакат помощ от тях и сами, когато са доволни, могат да им помогнат. В определени дни те могат да идват между живите (Мръсни дни, Връбница, Св. Троица, Русалска неделя). За осенчани понятието „душа на мъртвия“ не се различава особено от представата за мъртвия.

По-особена категория, повече вредителни, отколкото помощници, са покойниците, умрели от неестествена смърт. Такива са вампирите, лехусите, които мъчат родилките, някои болести и др. Отношенията с тях регулира почти цялата обичайна система, макар че това започва още с по-особеното им погребение. Прокобите за смърт и при капанците са твърде древни по произход и често са загубили връзката си с мирогледа. Те са преосмислени или са останали само като вярване, което няма допир с обредната практика.

Най-разпространените прокоби са познати на всички капанци, макар да не са запазени еднакво във всички села, у всички възрастови групи. Общите и най-разпространени прокоби в разглеждания период се тълкуват и като прокоби за нещастие въобще, включително и като предвестник за близка смърт. Повечето от тях са свързани с поведението на птици и животни.

Смята се, че ако кукумявка кацне на къщата и „кукумявчи“, къщата ще запустее, стопаните ѝ ще се пръснат, някой може да умре. Кукумявката прогонват веднага. Общо разпространена е и представата, че когато една кокошка започне да „пее“ като петел, в семейството ще се случи нещастие. Опит за предотвратяването му е прехвърлянето на кокошката през къщата, подаряването ѝ някому и пр. В тези опити прозира почти веднага допълнително уточняване, дали кокошката „пее“ за смърт, или не. Същото значение се приписва и на снасянето на яйце без жълтък, на раждането на домашно животно – урод. Необичайното поведение на животните също се тълкува в такъв смисъл – например ако говедото рови с рога и т.н. Като прокоба за нещастие и смърт се тълкува и продължителният вой на куче срещу къщата. В този случай опитват да „прехвърлят“ нещастието върху животното, казвайки: „За главата си виеш“, както впрочем и при „пропяването“ на кокошка: „За главата си пееш“, и при ровенето на говеда. Когато кучето вие често, подаряват го някому или дори го убиват. Същото тълкуване има и намирането на змия в двора. По традиция такава змия не бива да се убива, макар да няма запазена представа за змията като образ, превъплъщение на прадеда-покровител. (Намирането на змия в двора се смята и като признак за бъдеща гладна, неплодородна година.)

Тази група прокоби са свързани с къщата и двора (схващани общо като културно усвоено пространство), където съответното явление има характер на прокоба. Същото значение има и пукането на гредите на самата къща. Все като признак за нещастие или дори евентуално за смърт се приемат и честите кавги в къщи, давенето на кучетата. Интересен вариант на поверието, че кукувицата предвещава смърт. Ако кукувицата кукне само веднъж и това е първото за годината кукане, което чува човек, той ще умре през тази година. Прокоба за смърт се смята и забравянето на просфори (хлебчета) във фурната – колкото от тях изгорят, толкова близки на домакинята ще починат.

Някой прокоби се проявяват косвено. В такъв зловещ смисъл се тълкуват сънища. Сънищата, макар да се изясняват въз основа на общи мирогледни представи, не се тълкуват винаги еднозначно. Всеки сън, в който живият общува с покойници, „не е на добро“. Сънуването на куче и на квачка с пилета – също.

По време на годишните гадания (около Нова година, Гергьовден, Еньовден) също могат да се явят лоши предзнаменования за смърт през календарната година. Според традиционните представи причина за смъртта на човек може да бъде и магия от зложелател. Затова, макар и в по-друг план, като прокоба се схваща и изчезването на предмети, с които може да се направи такава магия (например косми от брадата на младоженеца и китката, с която е ръсила булката).

Реквизитът на обичаите при смърт и погребение е почти изцяло основен. Повечето предмети (вкл. специфичните храни и облекло) се приготвят специално за обредите и не се употребяват извън тях. За това допринася и стремежът да има колкото е възможно по-малко допирни точки между покойника и живите.

Сандъкът за погребване у капанците няма особености. Той е в тясна връзка с траура и по традиция при погребение на млад човек (неженен) се обвива с червен плат, а на възрастен – с черен. Познати са две названия – сандък и ковчег, но първото е значително по-разпространено.

Гробните паметници на осенчани, както дървените, така и каменните, са особено интересни. Дървените имат названия кръс, кукла, чуканче, каменните се наричат общо камъци. И двата вида гробни паметници имат антропоморфни черти и дават ясна представа за пола на покойника. Горният край на „мъжките“ паметници е равен, а на женските – заоблен, понякога дори кръстовиден. Освен обикновената религиозна символика в орнаментиката на каменните паметници изобилствуват растителни мотиви. Много интересни не само като изкуство, но и поради връзката си с обредната практика са некултовите изображения по гробните паметници – обикновено сечива (земеделски или занаятчийски) или дори сцени от трудовия живот. Освен с общата си конфигурация, която има антропоморфни белези, полът на покойника, а в някои случаи и семейното му положение, се подчертава и със скулптирането на коса (за мома), венец (за булка). Лицевата страна е винаги източната. Тук обикновено са и надписите, които дават сведения за името на покойника и годините на раждане и смърт. Изображенията, когато са части от тялото, накити или дрехи, са на съответното място. Сечивата в сцените обикновено се разполагат по-свободно – в зависимост от плоскостта, нужна на майстора. От предметите, необходими за погребване, специално се изработва и сандъче за свещи и кандило, което често има форма на гробна къщичка. В капанските погребални обичаи има два боя. Единият е свещ с дължината на трупа, а другият – мярка на ръста на покойника, взета с бял и червен конен.

От 30-те години на ХХ век местната традиция започва да се влияе отвън-—внасят се гробни паметници. Но тъй като има възможности да се правят поръчки, елементите се запазват, а в някои случаи се засилват. Запазва се и традицията да се правят изображения. Дървените гробни паметници остават непроменени. Типът кукла се запазва и до днес, а мъжкият кръст често съжителствува с пирамида, използувана като идеологически символ.

От облеклото на покойника, като оставим настрана покрова, изискван от християнската религия, внимание заслужават специалната риза и венчалната дреха. Мъртвешката риза, наричана от капанците съдовище (съдоище, съдовче, ризка), е направена от домашно платно. От топа платно се отрязва с огън (свещ) едно парче, което да покрие покойника отпред и отзад до кръста. Отворът за главата също се прави с огън. Ризата не се съшива. Според народното вярване покойникът се явява на „божи съд“ облечен само с тази риза. Затова тя е задължителна. Сватбената дреха служи за разпознаване на съпрузите в задгробния свят. Същата роля може да изиграе и всяка вещ – накит и пр., която е носил покойникът на сватбата си. В обичаите при смърт и погребение се използват и много тъкани. По същество тяхната основна функция не е обредна.

Храни със специално обредно съдържание са: вареното жито (наричано от осенчани куча), специално приготвяните за погребението и за след погребалните обреди обредни хлябове и курбанът. Интересни са обредните хлябове с пластична украса. Тази пластика също е свързана с пола и възрастта на покойника. Капанските хлябове за погребение и за след-погребалните обреди (до 1 година след смъртта) не променят пластичната си украса.

Обичаи и обреди при настъпването на смъртта

Осенчани избягват да споменават за смъртта и за настъпването ѝ, да изричат думата „умира“, когато в къщата има умиращ. Той се нарича обикновено пътник (т.е. пътник за „онзи свят“). Традиционно е убеждението, че добрият и „праведен“ човек умира леко, а злият, „грешният“, който може да има ѝ контакти с нечисти сили, се мъчи дълго. Причина за продължителна и тежка агония могат да бъдат и живите, които с неуместния си плач и с вдигането на излишен шум могат да доведат умиращия до „презполовяване“. Тогава той изпада в особено състояние, намира се между живота и смъртта.

След като се убедят, че умиращият няма да се съвземе („да оживее“), близките му се стараят да облекчат неговия край. У капанците най-разпространените действия за облекчаване на смъртта са донасянето на дрехите (с които ще го облекат за погребване) при мъртвия или в черква. Доста разпространена е и практиката да се прави свещ – бой. Премерват ръста на умиращия и правят свещ със същата дължина, като самият конец – мярка ѝ служи за фитил. Тази свещ запалват (но така, че умиращият да не я вижда) с убеждението, че докато тя изгори, агонизиращият ще издъхне. Ако смятат, че умиращият е много грешен, той трябва да бъде опростен. Викат свещеника да му чете, а всички домашни се прощават с него. Има ли човек, когото агонизиращият е оскърбил или пред когото е сторил грях, той също идва де се прости, за да издъхне умрелият по-леко.

Още по време на агонията се вземат някои мерки, за, да се предотврати възможното превъплъщаване. Когато умиращият има рана (независимо от произхода ѝ), я почистват внимателно. След това полагат умиращия на пода, заобикалят го със затворен кръг от кълчища и ги запалват. Основното осмисляне на това овалване на умиращия е като мярка срещу превъплъщаване, но в отделни случаи то може да се приеме и като облекчаващо агонията действие. Има вярване, че в момента на настъпването на смъртта около умиращия са душите на неговите прадеди (дядове) и св. Рангел, който ще вземе душата му. Също така, преди да издъхне, умиращият се усмихва, защото св. Рангел го „лъжел“, подавал му златна ябълка.

Душата, която вземал светецът душевадник, се смята за дъх, дим, пушек. Тя не напускала веднага земята и до 40 дена е около къщата, където е живял покойникът. Можела да приеме и други образи – на насекоми, животни, например мишка и пр. Веднага след настъпването на смъртта започват да „стягат пътника“ за погребение. Обикновено някоя жена изплаква високо навън, за да се разбере, че в къщата има покойник. Ако смъртта е настъпила нощем, най-често не плаче веднага, а чак на разсъмване. Това изплакване не е начало на обредното оплакване, което започва по-късно, когато трупът е вече положен.

Къпането на трупа по принцип става навън, на някое по-прикрито място. Къпачите са възрастни хора, винаги от същия поя като покойника. Тях даряват с кърпи. За къпане полагат трупа на дъски, често ритла (леса) от колата или друг предмет, който не се внася в къщи. Вода за къпането топлят в голям котел (харания), който след това захлупват и оставят с дъното нагоре до погребението или до третини. При къпането се използва нова, неупотребявана за друго кратунка. Нея заедно с гребена и сапуна слагат след това в ковчега при мъртвия. Във водата за къпането наливат вино и слагат босилек. На мястото, където е къпан труп, избягват да стъпват. То е нечисто. Правят опит да го „очистят“, като поръсват там ечемик (или друго зърно), който кокошките да изкълват. Така злото отивало заедно със зърното у кокошките.

Обличат трупа с подходящи за възрастта му дрехи. Най-отдолу винаги е мъртвешката риза – съдовището. Сега именно се облича дрехата, запазена от сватбата, или се слага накитът, носен по време на венчаването. Ако дрехата не може да се облече, тя се поставя по-късно в ковчега. Облечения покойник полагат в къщи, обикновено в помещението, където ще става прощаването с него. Още след смъртта затварят очите на покойника, а след къпането завързват устата, ръцете или краката му, ако това е необходимо, за да заемат нормално положение. Когато сандъкът още не е готов, облечения покойник полагат на земята върху ателче, така че после заедно с това ателче да го сложат в ковчега.

Едновременно с подготовката на самия покойник и даже преди това в къщи се извършват някои изисквани от традицията действия. Веднага се запалва свещ (макар че по принцип свещ се стараят да запалят преди настъпването на смъртта), изливат водата, която има в къщи, покриват огледалата, прибират котките (понякога дори ги захлупват под коритото). Има вярвания, че водата е „нечиста“; ако огледалото е открито, може да умре още някой в семейството; котките прибират, защото, ако котка прескочи трупа, той ще се превъплъти и ще пакости на живите.

Започва и подготовката за погребението. Обикновено къщата е почистена още преди настъпването на смъртта, защото обичаят забранява да се работи (нещо, несвързано с погребението), когато в къщи има покойник. В къщи готвят, правят жито (куча), омесват обредните хлябове и пр. Сандъка, фенера и дървения гробен паметник изработват веднага. Треските, останали след това, се изгарят. Понякога от треските избират една, „поправят“ я малко и с нея пъстрят хлябовете за погребението и след това до 40 дни.

Най-близките роднини на умрелия избягват да правят кръст и ковчег за него, да му копаят гроб. Мярка за сандък се взема от трупа при къпането. Всъщност вземат мярка два пъти: веднъж за ковчега (с черен конец, който остава в ковчега) и втори път за свещ – бой с конец, същия като фитил на свещта. Свещта се пали на погребението и на всички следпогребални обреди, така че да изгори на равненето на гроба на 40-ия ден от смъртта. Капакът на ковчега се покрива с черен плат (ако покойникът е възрастен) или с червен (ако е ерген, дете или мома). От същия плат приготвят и жалейка, като изшиват на него бял кръст и инициалите на покойника. Тази жалейка се заковава на дворната врата.

Гроб изкопават в семейния гробен участък съседите или приятелите. Гробът се изкопава обикновено в деня на погребението, за да не „нощува“ празен. Смята се, че нощуването на празен гроб е лош признак – евентуално за още една смърт в семейството. Ако това се наложи, покриват го с тъкан, рогозка и пр., които след това не се използват. С копачите винаги отива поне една възрастна жена от домашните на покойния. Тя носи мярката за гроба, кадилница, свещ, стомна с вода. Нейно задължение е да посочи мястото, да запали свещ, да припуши и прелее с вода. Тя носи и платно, за да се съберат костите от по-рано погребания на това място.

Полагат покойника с лице на изток. Върху скръстените му ръце слагат икона или „чиста“ пара, върху която със свещи е направен кръст. Освен кратунката, гребена, сапуна и кърпата, използувани при къпането, в сандъка слагат: на възрастен човек – бастун и очила, на жена – игла, на дете – играчка, на пушач – лула (цигари), на музикант – инструмента, на занаятчия – някой по-дребен и характерен за занаята му инструмент. В миналото, когато венчаването е ставало с венци от трендафил, те се запазвали и се слагали при умрелия. Така се постъпва, ако пешкирът с брадата от „бръсненето“ при сватбата е запазен. При мъртвия слагат винаги и цветя. Предпочитат сухите, защото на мъртвец трябват цветя, които да не миришат. Задължително при мъртвия се слагат и пари. Капанците осмислят това с общата представа, че мъртвият има същите нужди като живия или, по-конкретно – да си плати дълговете, ако е останал длъжен някому.

При мъртвия в специална чаша или под мишниците му слагат сол, а понякога и жито, докато свърши опелото в църквата. След това се вземат. От солта слагат в кърмата на добитъка, а където слагат и жито, обикновено от него заедно с щипка от солта слагат в кучата, приготвена за помените до 40 дни. Солта, сложена в кърмата, предпазва добитъка от измиране. До главата на покойника поставят съд със сурово жито, в което забиват запалените свещи, а някои слагат ябълки и свещник, донесен специално от църквата.

Мерки срещу евентуално превъплъщаване на покойника се вземат през цялото време, докато той не е погребан. Вече се изтъкна, че грешните, лошите хора, които умират трудно, както и починалите през „русалската неделя“ и през „мръсните дни“, са по-склонни към превъплъщаване. Според вярването освен тях може да се превъплъти и всеки мъртвец, над когото подадат нещо, когото прескочи котка (друго животно или птица, например кокошка). Затова именно затварят котките, не оставят никога мъртвия сам (без човек), дори когато нощува в къщи. По същата причина при трупа винаги гори свещ или кандило. Мъртвия винаги „пазят“, особено нощем, възрастни хора.

Предпазните мерки продължават и след изнасянето на мъртвия от къщи. Пазят го и по пътя. Смята се, че ако през гроба (независимо дали мъртвият е вече в него, или не), докато е незаровен, се подаде нещо, мъртвият също може да вампиряса. Превъплътеният се нарича вампир и донася неприятности на живите.

Щом мъртвият е готов и положен в ковчега, може да започне задължителното обредно оплакване, наричано от осенчани нареждане. Не улаканият мъртвец не е погребан нормално. Затова често старите хора още приживе уговарят някоя от роднините си да ги оплаче хубавичко. Задължението да оплачат мъртвия се пада преди всичко на онези от роднините му, които живеят заедно с него. У осенчани няма наемни оплаквачки. Самото оплакване обикновено има няколко традиционно определени части. Живите се окайват за голямата загуба, изтъкват добрите качества на покойника и т.н. Оплакването продължава до спускането в гроба. По обратния път вече не бива да се нарежда. Освен домашните и роднините могат да оплакват и други, „които имат за оплакване“. В тези нареждания по-голямо място заемат заръките за други, по-рано починали родственици на оплакващите. Оплакванията от чужди или по-далечни роднини обикновено стават по време на прощаването с покойника.

Обичаи и обреди около погребението

Щом мъртвият е подреден и църковната камбана извести втори път за смъртта, започва прощаването с него. Да се простят с мъртвия, са длъжни всички негови роднини, съседи и връстници. Изключение правят бременните и младите булки. Те или изобщо не ходят при покойника, или отиват за малко, обикновено само в черква, когато той им е много близък родственик. В такива случаи те връзват на ръката си червен конец.

Прощаването на практика има три етапа. В последните години на периода обаче често се прави само едно прощаване. Това значи, че вместо да се прощава с мъртвия веднъж у дома му, втори път в черквата и трети, последен път при погребението, родственикът може да се прости само веднъж. Тази практика е жива и днес. При прощаване с покойника винаги се носят цветя, между тях задължително босилек, и свещ, която всеки запалва, след като му целуне ръката (а понякога и челото). Свещта поставят да гори в съд с жито, сложен до главата. Някои близки носят и дар за покойника – храна (главно плодове) и предмети, които искат да изпратят на свои по-рано починали роднини. Всичко това поставят до покойника, а поръченията си за другите роднини-покойници предават с нареждане.

У осинчани няма специален хляб, който да се меси и изяжда непосредствено след смъртта и при покойника. Яде се, каквото има. Названието пътнина, както обикновено се нарича този хляб, тук носи вареното жито, раздавано при погребението (същото се нарича и куча).

Мъртвия винаги изнасят из вратата с краката напред независимо от причината за смъртта и времето на настъпването ѝ. Веднага след изнасянето на трупа на мястото, дето е починал и е бил положен мъртвият, забиват гвоздей. Понякога счупват керамичен съд или керемида и поливат на кръст с вино. Помитат помещението, като метат отвътре навън. Понякога сметта заедно с метлата хвърлят в реката. В къщи остават жени, които подготвят трапезата след погребението. Погребалното шествие се отправя към църквата. Редът му е определен от църковните изисквания. Ковчега носят или на специално носило, или откарват с кола. Обредният превоз с шейна не е познат у осечани през разглеждания период. По пътя за гробището процесията спира 3 пъти (на определени места, обикновено на кръстопътища), свещеникът чете, но народни обреди не се извършват.

На гробищата поставят ковчега от лявата страна на гроба. Сега оплакването става още по-емоционално. Близките и всички, дошли да „изпратят“ починалия, се прощават отново с него и свещеникът го завива с покрова. Ако някои от крайниците му са били завързани, сега непременно ги отвързват. Ако мярката за гроб е била взета с конец, той (както и връзките, свалени от крайниците) се поставя в сандъка. Всички хвърлят по шепа пръст върху спуснатия в гроба сандък и си тръгват. На по-близките роднини пускат по малко от пръстта в пазвите, за да прежалят по-леко покойника. Те обикновено най-рано си тръгват.

Гроба подреждат тези, които са го копали. Те слагат дървения гробен паметник, цветята, оставят цяла и стомната, донесена още при копането на гроба. По принцип от гроба (с изключение на инструментите) не бива да се взема нищо. На изхода на гробището една жена раздава пътнина (варено жито – куча). Обикновено в миналото (докъм 20-те години на ХХ век) от житото вземали тези, които няма да ходят на трапезата в къщи. Оплакването спира. По пътя вече не бива да се плаче дори без глас, защото „не било добро за мъртвите“. Същото обяснение се дава и за трапезата, където също не бива да се жали и плаче „. . .сълзите увеличавали реката, през която трябва да мине умрелият на оня свят, и той не можел да я премине“.

Докато стигнат до къщата на покойника, където ще е трапезата, всички трябва да се измият. За трапезата е приготвен курбан. Колят животно според пола на покойника: за мъж – мъжко, за жена – женско. На една пита (обикновено тази, която наричат някъде господьова, боговица) поставят главата на животното. Питата и главата са за свещеника. Тъй като гостите по пътя са се измили, те сядат направо на трапезата. С курбана поднасят и просфорите, които не са раздадени на гробищата. Тук няма народни обреди. От питието отсипват за мъртвия на земята. Традицията не позволявала на поминални трапези да се употребяват чаши.

На погребение даряват близките и тези, които са помагали – къпани, копачи на гроб и пр., обикновено с кърпи; мъжете ги връзват на лявата си ръка, а жените – на пояса. С номиналната трапеза в дома на покойния същинското погребение завършва. Обичаи и обреди след погребението.

Следпогребалните обреди на капанците се наричат струване, слагане и се извършват на 3, 9, 40 дни, на 3, 6, 9 месеца, на 1, 3 и 5 години, а понякога и на 9 години. Освен това до 40 дни (т.е. докато според вярването душата още е на земята) се прави нещо като струване всяка събота. Струванията се еднотипни. Имат по-конкретизирани съставни названия от типа „струвам 9 дни на. . .“ и по-рядко употребявани – третини, деветини.

За всеки следпогребален обред се месят хлябове като за самото погребение, но броят на просфорите е различен. С това се цели броят на всички хлябове да съответствува на броя на дните, изминали след смъртта. По обичай за всеки покойник се коли поне 3 пъти курбан. Затова на две струвания се коли и курбан. Едното почти винаги е на 40-те дни, когато равнят гроба и викат свещеник, а другото – на половин или на една година.

Следпогребалните обреди се правят най-често, в събота (а не точно в определения ден) или във вторник или четвъртък. Това не се отнася за третините, които почти винаги са на сутринта след погребението. Оплакването на гроба, което обикновено се прави в това време, не е познато у капанците. На третините перат дрехите на покойника (без да ги обръщат наопаки) и започват да ги раздават, " така че на 40-те дни да са вече раздадени (или раздават всичко при „равнене“ на 40-ия ден). На всяко струване жени ходят на гроба, палят свещи, преливат, кадят и винаги пипват дървения кръст. Оплакват понякога с нарежда не.

На 40-те дни канят свещеник да равни гроба. Тогава и трапезата е по-обилна (обикновена има курбан и слагат вкъщи за повече хора). През първите 40 дни, докато според вярването душата на мъртвия е още на земята, всяка вечер палят кандило на домашния иконостас и ръсят с вино или с вода мястото, където е бил положен покойникът и където е забит гвоздей.

Траурът на капанците бил „бял“. Кога точно е станала смяната, е трудно да се установи, защото процесът е постепенен и не е започнал едновременно във всички села. За Осенец също у трудно да се каже кога точно се сменя бялото с черно. Жените носели по две кърпи, вързани под брадата. Мъжете не се бръснели и докъм 30-те години на ХХ век те (както и жените) обличали горна дреха наопаки.

Траурът забранява веселия, „контене“ и дори оглеждане (до 40 дни огледалата трябва да са покрити). До 9 дни не се работи в къщи, никой от къщата не ходи на гости (дори по време на празници, когато се правят обредни посещения), никой не ходи и в къща с траур. До 40 дни тези изисквания на траура са абсолютно задължителни. След 40-ия ден по-далечните роднини вече не се смятат в траур. Съпрузите следва да „жалят“ до 1 година, но при специални случаи (например многодетно семейство без други възрастни жени в къщи) общественото мнение разрешава на мъжа да се ожени и по-рано. При такива сватби винаги гробът на починалата съпруга се прелива обилно поне с една кобилица вода. Това обаче прави не съпругът, а родственица на покойната – ако има жива майка, това е нейно задължение.

Каменен гробен паметник може да се поставя след равнене на гроба. Когато е починал вторият от съпрузите и ще се сложи семеен гробен паметник, дори да е готов, той се поставя не по-рано от 40 дни след смъртта. До една, а понякога и до 3 години, гробът се плеви и разкопава, садят се цветя. Винаги, ако в семейния участък няма, се сади и плодно дърво. Когато минат повече години, гробовете се почитат само за големи душници, когато общо се почитат починалите родственици.

Обичаи и обреди при особени погребения

Особените погребения и у осенчани се определят от „особената“, неестествена смърт на покойника. В разглеждания период за „особени“ покойници се смятат две категории: самоубийците, умрелите при тримирене и некръстените, т.е. нарушилите нормите на християнската религия или неприобщените към християнството. На тях църквата отказва опело. Погребват ги в края на гробищата и пр. Въпреки че и в тези случаи могат да се видят и по-стари предхристиянски представи и вярвания, по-интересни са погребенията на втората категория покойници, които са „особени“ само от народна гледна точка. Това са погребенията на починалите, преди да са преминали през всички основни стадии на човешкия живот.

У капанците има следи от по-особеното погребение на младежи и девойки, починали, преди да встъпят в брак или скоро след сватбата, от т. нар. погребение-сватба. Те не са особено силни и са свързани с основни атрибути на сватбата: сватбения венец, сплитането (моминско и невестинско) и даването на дар. В началото на ХХ век всяка мома е погребвана с венец, понякога с було и оплетена по „булски“. На погребението ѝ изнасят на показ приготвения от покойната дар, дори раздават част от него. Роднински моми обличат част от нейните дрехи, като че ли влизат в ролята на зълви – засевки на сватба. Емоционалната атмосфера при такива погребения е по-сгъстена. В оплакването има нов елемент – винаги се нарежда за сватбата на покойната. С погребението-сватба е свързан и червеният траур на капанците. Ясно е, че по начало той е имал (както траурът въобще) чисто апотропейни функции.

Този цитат "Обичаи и обреди в Осенец" е от Уикипедия. Списъкът с редактори може да се види в историята на редакциите  and/or the page Edithistory:Обичаи и обреди в Осенец..

Този цитат е от Уикипедия. Списъкът с редактори може да се види в историята на редакциите.

---

 Facebook Page

 Follow us on Twitter !

Read or create/edit this page in another language

• Обичаи и обреди в Осенец in English